Църногорски манастир св.св Козма и Дамян

Черногорският манастир запустял за няколко години. Към живот го върнали минаващи хилендарски монаси, които открили лековит извор в близост до сегашните постройки на манастира и решили да преместят обителта до него. Манастирът е съграден наново с помощта на населението от околните села Гигинци, Бегуновци, Ноевци, Кошерево, Селищен дол, Габров дол, Беренде, Ярджиловци и др. Отначало били построени килии и постройки за битови и стопански нужди (фурна, хамбар, магерница). По-късно, по инициативата на двама братя-свещеници от с. Бегуновци, е построена сегашната църква. В последствие те приели монашество с имената Хрисант и Иларион.

Възстановяването на манастира ставало в трудните за християните кърджалийски времена, когато кърджалийски банди разрушавали и ограбвали манастири и църкви и тормозели местното население. В Брезнишко вилнеел доброволно приелия исляма Кара Хейзи. Когато любимото му дете се разболяло, обаче, не могли да му помогнат нито ходжи, нито европейски доктори. Тогава му казали, че докато не поправи злините, сторени на християнските храмове, детето му няма да оздравее. Кара Хейзи се вслушал в съвета и дал пари за възстановяване на съсипаните християнски храмове. По това време отците Хрисант и Иларион получили разрешение за строежа на манастирската църква. Законът в Османската империя не допускал строежа на нови храмове и затова църквата била построена върху основите на по-стар храм, съществувал на това място, близо до аязмото от времето на първия манастир. Черквата е завършена през 1814г. и представлява еднокорабна и едноапсидна сграда с богата стенописна украса.

През възраждането престижът на светата обител се засилила. Тук софийския митрополит е ръкополагал свещениците на цялата околия, а в килийното училище на манастира децата от околните села се учели на вяра, четмо и писмо. “Св. Св. Козма и Дамян” е притежавал много имоти от времето на българските царе, дарени от местните чорбаджии и закупени с парите на поклонници. Нивите се обработвали с помощта на наемни работници от съседните села. Манастирът е имал няколко чифта волове, около хиляда овце, собствена мандра, хан в най-голямото село, голям пчелин. Добиваното зърно било значително - при една сушава година жителите на три села са били изхранени от монасите.

Един от големите благодетели на манастира е бил Алекси Стефанов от с. Гигинци. Той е дал много средства за уреждане на светата обител и се е грижил за увеличаването на имотите на манастира. В годините до Втората световна война (1935 - 1940) тук безплатно почиват деца на бедни семейства от Перник и София. През 1937г. манастирът остава без монаси и за кратко време е управляван от свещеници от околните села. След 1944г. е превърнат в концлагер, а по-късно става последователно „дом за отдих на трудещите се” и детско летовище (пионерски лагер). Накрая, въпреки наличието на седем стопански сгради, в обор е превърнат самият манастир, а в килиите на монасите са отглеждани кози, овце, свине, зайци. За сградите не е полагана необходимата грижа и те започват да се разрушават, поради което манастирът е запуснат. Въпреки разрухата, през 1956г. Гигинският манастир е обявен за архитектурен паметник, а през 1976г. - за художествен паметник на културата.

През 1998г. в изоставените, срутващи се сгради отново се заселват монаси, които започват да ги превръщат в обител. В храма отново започва да се служи. Постепенно сградите се пригаждат за обитаване. Започва възстановяването на стопанството и връщането на имотите. Изградени са водопровод и парно отопление, облагороден е целебният извор. За изхранването на монасите спомага обработването на градините и отглеждането на животни. Организирани са няколко международни студентски бригади в помощ на братството при строително-ремонтните дейности и стопанската работа. Първата напълно възстановена сграда е тази на аязмото. В началото на май 2007г. е отслужен молебен и е направена първата копка за възстановяване на манастира. Започнато е цялостно обновяване на манастирския комплекс като първо се предвижда реставриране на трапезарията, хамбара и църквата, след това – изграждане на рухналото източно крило, а накрая – възстановяване и на централният корпус.

По настоящем (края на 2007г.) манастирът е постоянно действащо мъжко братство. Благодарение на предприемчивостта на монасите, манастирът компенсира липсата на ток в района с помощта на слънчеви батерии, с които генерира електричество за част от нуждите си. Трапезарията вече е в напреднала степен на възстановяване. Предстои и пускане на официален сайт на манастира онлайн.

Не се предлага храна, а ограничен брой гости на манастира биха могли да пренощуват в манастира при скромни условия.

От село Гигински до манастира води лош черен път, който е непроходим за кола през зимните месеци. Пътят, обаче, е приятен за разходка и разстоянието се изминава за по-малко от час.

източник:http://www.bulgarianmonastery.com